Братя Карамазови – четиво за грешници и светци

Братя Карамазови
Фьодор Достоевски
Публикувана в цялостен вид за първи път през 1880 г.

Да се чете Достоевски определено си е трудно начинание. Твърдя това като човек, който познава и обича класическата литература и е наясно с това какво точно представлява тя и как се чете. И докато за редица класически руски романи като „Ана Каренина” и „Дворянско гнездо” смея за твърдя, че са достъпни и разбираеми за всякакъв тип читатели, то „Братя Карамазови” е изключително сложна творба и аз самият не съм убеден, че имам капацитетът да я разбера напълно.

„Братя Карамазови” е последният роман на знаменития руски писател, публикуван едва четири месеца преди смъртта му. Ето защо тук могат да бъдат открити идеи, които Достоевски е оформял през целия си жизнен път, въпроси, които творецът неминуемо си задава през призмата на натрупаната житейска мъдрост. Изключително интересно е богатството на авторовата мисъл – Достоевски представя една идея, а веднага след това рисува друга, която й противоречи, осъжда и помилва своите герои, представя човешкото общество като съставено от светци или грешници.

Главни герои, както подсказва и заглавието, са тримата братя Карамазови – Альоша, Митя и Иван, а основния сюжет разглежда взаимоотношенията между тях и баща им – Фьодор Карамазов. И макар персонажите да са сложни и противоречиви, а историята да е емоционална и въздействаща, все пак нито образите, нито сюжета са най-главното в романа. Лично аз смятам тази творба за изключително философски, а не толкова художествен труд. Достоевски не просто повдига, а най-подробно обсъжда редица философски и религиозни проблеми. Сред тях са мястото на вярата в ежедневието, конфликтът между руското православие и зараждащия се по онова време в Европа атеизъм, разликата между църковните и светските закони и най-вече греховността, която всеки човек носи в себе си. От тази гледна точка героите са толкова дълбоки, колкото дълбоки са философските им възгледи, сблъсъците между братята са толкова драматични, колкото сблъсъците между техните светогледи.

Както казах и по-горе – Достоевски рисува различни картини на обществото, в които човекът е представян едновременно като светец и грешник. Авторът разглежда въпроса за вината, която  всеки човек носи за несъвършенството на обществения ред. Един от възгледите, представени в романа, е този, че „всеки един от нас е несъмнено отговорен за всички хора и всичко по земята, всеки един лично – за цялото човечество и за всеки отделен човек”. С този категоричен възглед Достоевски отнема правото на личността да се смята за невинна, както и възможността на човек да осъжда себеподобните си за каквото и да било престъпление. Ако в едно общество някой е извършил някакъв грях, значи този грях е извършен от всички, от всеки отделен човек. Никой няма право да обвинява друг за каквото и да било престъпление, защото всички сме престъпници и всички сме грешници. Този възглед за общата греховност едновременно допълва и противоречи на другия основен възглед в романа – този за любовта като пречистваща сила. Любовта към Бог може да снеме от човека всеки грях, а тази любов към Бог се изразява в живота като безпрекословна любов към всички хора. Но любовта има не само изкупваща функция – тя може също така да предпази от бъдещи грехове. Един красив спомен от детството, един хубав миг на щастие, прекаран сред любими хора и запечатан в паметта, може да възпре човек и да го спаси от извършването на престъпление.

Тези интересни идеи се срещат под различна форма в романа, тези мисли са изказани от различни герои с различни гласове. Особено любопитен е образът на Иван Карамазов, който представлява пресечна точка на всички тези възгледи. Смятана от критиците за най-интересна от философска гледна точка е главата „Великия инквизитор”, в която Иван разказва на Альоша една своя поема. В нея се разглежда проблемът за бъдещата вечна хармония, която според християнската религия трябва да бъде изкупена и заслужена чрез страданието на хората. Иван е убеден, че подобна награда не си заслужава цената на човешката мъка, че дори най-висшата хармония не заслужава сълзата на невинното дете, което плаче нощем, че не е редно отделни хора да изкупват с мъката си греховете на цялото човечество. Въпросната глава е издавана не само като част от романа, но и под самостоятелна форма.

Изложените от мен разсъждения по никакъв начин не могат да се приравнят дори на най-малката частица от размислите, представени в книгата. Започнах с това, че „Братя Карамазови” е несъмнено сложна за четене творба. Но тази сложност в никакъв случай не е самоцелна, книгата не е тежка просто за да бъде тежка. Напротив – сложността на романа е просто функция на богатството и сложността на авторовата мисъл. За мен това е книга, която всеки трябва да прочете. И все пак бих ви посъветвал да се въоръжите с много време и още повече търпение, когато пристъпвате към „Братя Карамазови”. Усилията са много, но те несъмнено ще бъдат възнаградени. И мига, в който „победите” романа, ще бъде сред най-страхотните литературни изживявания в живота ви!

Лек ден и приятно четене!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s