Братя Карамазови – четиво за грешници и светци

Братя Карамазови
Фьодор Достоевски
Публикувана в цялостен вид за първи път през 1880 г.

Да се чете Достоевски определено си е трудно начинание. Твърдя това като човек, който познава и обича класическата литература и е наясно с това какво точно представлява тя и как се чете. И докато за редица класически руски романи като „Ана Каренина” и „Дворянско гнездо” смея за твърдя, че са достъпни и разбираеми за всякакъв тип читатели, то „Братя Карамазови” е изключително сложна творба и аз самият не съм убеден, че имам капацитетът да я разбера напълно.

„Братя Карамазови” е последният роман на знаменития руски писател, публикуван едва четири месеца преди смъртта му. Ето защо тук могат да бъдат открити идеи, които Достоевски е оформял през целия си жизнен път, въпроси, които творецът неминуемо си задава през призмата на натрупаната житейска мъдрост. Изключително интересно е богатството на авторовата мисъл – Достоевски представя една идея, а веднага след това рисува друга, която й противоречи, осъжда и помилва своите герои, представя човешкото общество като съставено от светци или грешници.

Главни герои, както подсказва и заглавието, са тримата братя Карамазови – Альоша, Митя и Иван, а основния сюжет разглежда взаимоотношенията между тях и баща им – Фьодор Карамазов. И макар персонажите да са сложни и противоречиви, а историята да е емоционална и въздействаща, все пак нито образите, нито сюжета са най-главното в романа. Лично аз смятам тази творба за изключително философски, а не толкова художествен труд. Достоевски не просто повдига, а най-подробно обсъжда редица философски и религиозни проблеми. Сред тях са мястото на вярата в ежедневието, конфликтът между руското православие и зараждащия се по онова време в Европа атеизъм, разликата между църковните и светските закони и най-вече греховността, която всеки човек носи в себе си. От тази гледна точка героите са толкова дълбоки, колкото дълбоки са философските им възгледи, сблъсъците между братята са толкова драматични, колкото сблъсъците между техните светогледи.

Както казах и по-горе – Достоевски рисува различни картини на обществото, в които човекът е представян едновременно като светец и грешник. Авторът разглежда въпроса за вината, която  всеки човек носи за несъвършенството на обществения ред. Един от възгледите, представени в романа, е този, че „всеки един от нас е несъмнено отговорен за всички хора и всичко по земята, всеки един лично – за цялото човечество и за всеки отделен човек”. С този категоричен възглед Достоевски отнема правото на личността да се смята за невинна, както и възможността на човек да осъжда себеподобните си за каквото и да било престъпление. Ако в едно общество някой е извършил някакъв грях, значи този грях е извършен от всички, от всеки отделен човек. Никой няма право да обвинява друг за каквото и да било престъпление, защото всички сме престъпници и всички сме грешници. Този възглед за общата греховност едновременно допълва и противоречи на другия основен възглед в романа – този за любовта като пречистваща сила. Любовта към Бог може да снеме от човека всеки грях, а тази любов към Бог се изразява в живота като безпрекословна любов към всички хора. Но любовта има не само изкупваща функция – тя може също така да предпази от бъдещи грехове. Един красив спомен от детството, един хубав миг на щастие, прекаран сред любими хора и запечатан в паметта, може да възпре човек и да го спаси от извършването на престъпление.

Тези интересни идеи се срещат под различна форма в романа, тези мисли са изказани от различни герои с различни гласове. Особено любопитен е образът на Иван Карамазов, който представлява пресечна точка на всички тези възгледи. Смятана от критиците за най-интересна от философска гледна точка е главата „Великия инквизитор”, в която Иван разказва на Альоша една своя поема. В нея се разглежда проблемът за бъдещата вечна хармония, която според християнската религия трябва да бъде изкупена и заслужена чрез страданието на хората. Иван е убеден, че подобна награда не си заслужава цената на човешката мъка, че дори най-висшата хармония не заслужава сълзата на невинното дете, което плаче нощем, че не е редно отделни хора да изкупват с мъката си греховете на цялото човечество. Въпросната глава е издавана не само като част от романа, но и под самостоятелна форма.

Изложените от мен разсъждения по никакъв начин не могат да се приравнят дори на най-малката частица от размислите, представени в книгата. Започнах с това, че „Братя Карамазови” е несъмнено сложна за четене творба. Но тази сложност в никакъв случай не е самоцелна, книгата не е тежка просто за да бъде тежка. Напротив – сложността на романа е просто функция на богатството и сложността на авторовата мисъл. За мен това е книга, която всеки трябва да прочете. И все пак бих ви посъветвал да се въоръжите с много време и още повече търпение, когато пристъпвате към „Братя Карамазови”. Усилията са много, но те несъмнено ще бъдат възнаградени. И мига, в който „победите” романа, ще бъде сред най-страхотните литературни изживявания в живота ви!

Лек ден и приятно четене!

Ана Каренина – четиво за висшето общество

Ана Каренина
Лев Толстой
Публикувана в цялостен вид за първи път през 1877 г.

„Ана Каренина” има славата на едно от най-значимите произведения в цялостната история на литературата. Самото име на романа навява на повечето хора асоциация с нещо тежко, сложно, твърде класическо, за да предизвика интерес у съвременния човек. Поне аз имах такива нагласи, когато започнах романа. Сега вече съм напълно против подобни асоциации. „Ана Каренина” е действително прекрасна книга, написана на невероятно достъпен и приятен език, разглежда теми, които и днес са все така актуални както в 19-ти век.

Това, което прави впечатление още при най-бегъл поглед на текста, е огромното количество диалог, което използва авторът. Толстой не насажда идеи по досаден начин, не морализира с дълги назидателни абзаци. Той оставя героите си да живеят и да говорят, да обсъждат проблемите, да търсят истината. По време на това търсене авторът държи читателя за ръка, подкрепя го по пътя, но никога не го води, не го дърпа, не го тласка в едно или друго заключение. Героите сами откриват своите лични истини, както и читателите. Авторовата реч тук-там съдържа по някоя остроумна мисъл, но само толкова. Всичко останало  – интригуващият сюжет и увлекателните диалози – подлежи на лична интерпретация. Не случайно когато Толстой е запитан „Каква е идеята на вашия роман?” великият творец отговаря „За да кажа това, ще трябва да напиша романа отново.”

„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.” – това е първото изречение на „Ана Каренина”. Тази тъй човешка и достъпна мисъл демонстрира по разбираем начин творческия замисъл на произведението. Оттук започват и двете водещи сюжетни нишки в романа – тази на Левин и тази на Ана, тази на щастливото семейство и тази на нещастното. „Щастливият” герой на Толстой е Левин – персонаж, в който редица анализатори виждат автобиографичен оттенък. Животът на Левин не е изпълнен с безспирен смях и безгрижни дни, има си своите възходи и спадове, но той все пак илюстрира обичайните и стандартни проблеми, пред които се изправя човек по пътя към щастието. Той трябва да спечели любовта на обичаната от него жена, която обаче е захласната по по-привлекателен господин, трябва да поеме грижите за къщата и имотът си в провинцията, да намери мястото си в социалнополитическите течения на своето време, да трепери от страх и притеснение, докато съпругата му ражда тяхната първа рожба от другата страна на вратата, да намери средата между заповедническия и любезния тон към своите служители. Реално историята на Левин и неговата любима Кити заема повече от половината от произведението. Толстой обаче избира да кръсти романа на своята „нещастна” героиня – Ана. Нейните проблеми не са стандартни и ежедневни, нейните болки са лични и уникални, в своето нещастие тя не е подобна на някой друг нещастен човек – тя е нещастна по своему.

И докато Левин бива възприеман като открита и прозрачна личност както от героите на романа, така и от читателите, то Ана винаги остава загадъчна и мистериозна за всички. Нейните чувства не се разбират директно от действията й, нейната мотивация винаги има поне няколко обосновки. Ана напомня на гладката повърхност на спокойно езеро, чиято истинска дълбочина е неизвестна никому. Именно тази загадъчност прави героинята така интересна и магнетична, може би това привлича читателите поколение след поколение да посягат към романа и да се опитват да разгадаят Ана.

Разказвайки затрогващите съдби на Левин и Ана, Толстой критикува висшето общество от края на деветнайсети век, изобличава лицемерието и предразсъдъците. Културните мероприятия – ходенето на театър, официалните вечери, забавите с музика и танци – са изобразени като един безкраен панаир на суетата. Висшето общество няма нищо против дръзките съблазнители, извънбрачните връзки или подкупването на държавни служители, стига само въпросните дела да не се вършат твърде открито. За тях може да се говори, но само шепнешком. Ако някой си позволи да даде гласност на мнението си, ако се осмели да обяви, че истинските му чувства влизат в конфликт с псевдо-морала на обществото, то този някой бива отхвърлен и презрян. Една омъжена дама може спокойно да има млад любовник, който да внася удоволствие и тръпка в живота й. Ако тя обаче избере да узакони тези отношения, ако се разведе със съпруга си и сключи брак с другия мъж, това означава автоматично скъсване на връзката между нея и света, обричане на социално изгнание. Днешното общество несъмнено е различно от тогавашното. Но все пак, четейки „Ана Каренина”, започвам да се чудя точно колко дълбоки са тези различия. Струва ми се, че темата за подтискането на истинските чувства в полза на социалната желателност е все така силна и днес. И тук не говоря за грозни и зли чувства, а за любов – любовта към човек, който някога някъде е бил обявен от някого за „грешен за теб”. Тези проблеми не присъстват само в сюжетната линия на Ана, която ги изживява лично, а и в тази на Левин, който наблюдава борбата на своя брат с подобни предразсъдъци.

Впрочем, препоръчвам превода на Иван Жечев. Познавам и този на Георги Жечев и от двата първият е категорично по-добър.
Надявам се, че разкрих достатъчно от романа, за да предизвикам интереса ви към творбата, но не и достатъчно, за да го задоволя. „Ана Каренина” е многопластов текст, прекрасен в своята достъпност и лекота. От сърце ви пожелавам да попаднете на него.

Лек ден и приятно четене!