Братя Карамазови – четиво за грешници и светци

Братя Карамазови
Фьодор Достоевски
Публикувана в цялостен вид за първи път през 1880 г.

Да се чете Достоевски определено си е трудно начинание. Твърдя това като човек, който познава и обича класическата литература и е наясно с това какво точно представлява тя и как се чете. И докато за редица класически руски романи като „Ана Каренина” и „Дворянско гнездо” смея за твърдя, че са достъпни и разбираеми за всякакъв тип читатели, то „Братя Карамазови” е изключително сложна творба и аз самият не съм убеден, че имам капацитетът да я разбера напълно.

„Братя Карамазови” е последният роман на знаменития руски писател, публикуван едва четири месеца преди смъртта му. Ето защо тук могат да бъдат открити идеи, които Достоевски е оформял през целия си жизнен път, въпроси, които творецът неминуемо си задава през призмата на натрупаната житейска мъдрост. Изключително интересно е богатството на авторовата мисъл – Достоевски представя една идея, а веднага след това рисува друга, която й противоречи, осъжда и помилва своите герои, представя човешкото общество като съставено от светци или грешници.

Главни герои, както подсказва и заглавието, са тримата братя Карамазови – Альоша, Митя и Иван, а основния сюжет разглежда взаимоотношенията между тях и баща им – Фьодор Карамазов. И макар персонажите да са сложни и противоречиви, а историята да е емоционална и въздействаща, все пак нито образите, нито сюжета са най-главното в романа. Лично аз смятам тази творба за изключително философски, а не толкова художествен труд. Достоевски не просто повдига, а най-подробно обсъжда редица философски и религиозни проблеми. Сред тях са мястото на вярата в ежедневието, конфликтът между руското православие и зараждащия се по онова време в Европа атеизъм, разликата между църковните и светските закони и най-вече греховността, която всеки човек носи в себе си. От тази гледна точка героите са толкова дълбоки, колкото дълбоки са философските им възгледи, сблъсъците между братята са толкова драматични, колкото сблъсъците между техните светогледи.

Както казах и по-горе – Достоевски рисува различни картини на обществото, в които човекът е представян едновременно като светец и грешник. Авторът разглежда въпроса за вината, която  всеки човек носи за несъвършенството на обществения ред. Един от възгледите, представени в романа, е този, че „всеки един от нас е несъмнено отговорен за всички хора и всичко по земята, всеки един лично – за цялото човечество и за всеки отделен човек”. С този категоричен възглед Достоевски отнема правото на личността да се смята за невинна, както и възможността на човек да осъжда себеподобните си за каквото и да било престъпление. Ако в едно общество някой е извършил някакъв грях, значи този грях е извършен от всички, от всеки отделен човек. Никой няма право да обвинява друг за каквото и да било престъпление, защото всички сме престъпници и всички сме грешници. Този възглед за общата греховност едновременно допълва и противоречи на другия основен възглед в романа – този за любовта като пречистваща сила. Любовта към Бог може да снеме от човека всеки грях, а тази любов към Бог се изразява в живота като безпрекословна любов към всички хора. Но любовта има не само изкупваща функция – тя може също така да предпази от бъдещи грехове. Един красив спомен от детството, един хубав миг на щастие, прекаран сред любими хора и запечатан в паметта, може да възпре човек и да го спаси от извършването на престъпление.

Тези интересни идеи се срещат под различна форма в романа, тези мисли са изказани от различни герои с различни гласове. Особено любопитен е образът на Иван Карамазов, който представлява пресечна точка на всички тези възгледи. Смятана от критиците за най-интересна от философска гледна точка е главата „Великия инквизитор”, в която Иван разказва на Альоша една своя поема. В нея се разглежда проблемът за бъдещата вечна хармония, която според християнската религия трябва да бъде изкупена и заслужена чрез страданието на хората. Иван е убеден, че подобна награда не си заслужава цената на човешката мъка, че дори най-висшата хармония не заслужава сълзата на невинното дете, което плаче нощем, че не е редно отделни хора да изкупват с мъката си греховете на цялото човечество. Въпросната глава е издавана не само като част от романа, но и под самостоятелна форма.

Изложените от мен разсъждения по никакъв начин не могат да се приравнят дори на най-малката частица от размислите, представени в книгата. Започнах с това, че „Братя Карамазови” е несъмнено сложна за четене творба. Но тази сложност в никакъв случай не е самоцелна, книгата не е тежка просто за да бъде тежка. Напротив – сложността на романа е просто функция на богатството и сложността на авторовата мисъл. За мен това е книга, която всеки трябва да прочете. И все пак бих ви посъветвал да се въоръжите с много време и още повече търпение, когато пристъпвате към „Братя Карамазови”. Усилията са много, но те несъмнено ще бъдат възнаградени. И мига, в който „победите” романа, ще бъде сред най-страхотните литературни изживявания в живота ви!

Лек ден и приятно четене!

Advertisements

Повелителят на мухите – четиво за възрастни

Повелителят на мухите
Уилям Голдинг
Публикувана за първи път през 1954

Редица читатели днес възприемат „Повелителят на мухите” като елементарно и повърхностно четиво, подходящо за изучаване най-много в десети клас. Аз лично не бих могъл да се съглася с подобна интерпретация.  Книгата на Голдинг, подобно на почти всяко произведение на изкуството, не е съвършена, тя има своите недостатъци. И все пак това е един удивителен роман, действително удивителен.

Началните страници на „Повелителят на мухите” ни пренасят на отдалечен остров насред океана, минути след самолетна катастрофа. Оцелелите са единствено деца – момчета на възраст между шест и четиринайсет години. Любопитни, уплашени, заинтригувани и притеснени те скоро се събират на една скала и, подобно на възрастните, уточняват правилата и задълженията в своето малко общество. Нещата потръгват и импровизираната им демокрация процъфтява. Но, уви, не за дълго…

Това, което носеше истинска наслада за сетивата ми по време на четенето на романа, беше уникалния начин, по който текстът на Голдинг работи превъзходно и на алегорично, и на буквално ниво. Разбира се, това общество на децата е метафора за обществото на възрастните, всеки от персонажите има силно символно значение, те са знакови за различни типове хора в нашия свят. Но тази дълбока символика не пречи на чисто буквалния смисъл на текста – героите са група момчета, които се държат като напълно естествена група момчета, техните характери са много пълнокръвни, действията им и начинът им на говорене са много момчешки,  въобще творбата звучи по доста реалистичен начин. Важно е да се отбележи, че Голдинг е дългогодишен преподавал, което няма как да не е изиграло роля в познанията му на детското мислене и поведение. Едва в последната една трета на романа алегоричното взема категоричен превес, но читателят, пленен от по-ранния реализъм, някак не го осъзнава, затова продължава да се вълнува с цялото си сърце за съдбата на героите, които са вече утвърдени личности, а не просто абстрактни идеи.

Макар да използва доста алегории, Голдинг все пак е изключително категоричен в посланието на своя текст. „Повелителят на мухите” е един зов към разбирателство и доброта, към спазване на нормите и зачитане на обществения ред. Може би това е причината романът да бъде толкова подценяван в днешно време. Живеем в общество, което издига в култ личната свобода и бунтарството, на съобразяването с реда. Най-вероятно затова книгата се възприема като детско четиво – в наши дни „бори се с всички, докато не се наложиш” е висш морален императив на зрелия човек, а „бъди кротък и добър” е съвет за малки деца. Голдинг е искрено потресен от това. Но книгата му не е яростна и настъпателна, тя е преди всичко тъжна – като отчаяно ридание за изгубената невинност и мрака в човешкото сърце.

Но преди да заклеймим Голдинг като твърде морализаторски и неадекватен на днешните художествени търсения, не би било лошо да се опитаме да разберем причините за неговите възгледи. „Повелителят на мухите” е представител на класическата следвоенна британска литература. Голдинг е не просто страничен наблюдател във втората световна война – той лично участва в нея, служейки в Британскта кралска флота. Там вижда със собствените си очи до какво може да доведе злоупотребата с власт и вродения стремеж на хората към насилие. Няколко години по-късно Голдниг пише своя роман. Някак невъзможно е да не постави темата за конфликта между цивилизацията и импулсивността, между служенето на групата и склонността към индивидуалност, между рационалните и емоционални реакции. Някак невъзможно е да не извика неговия герой „Кое е по-хубаво – да сте банда боядисани чернилки, като вас, или да имате капка ум в главата си, като Ралф?  Кое е по-хубаво – да спазваш правилата и да правиш онова, с което са съгласни всички, или да ходиш на лов и да убиваш?”. Истината е, че идеята на Голдинг е лично изживяна, тя носи своята сила и своята историческа натовареност. Тя не може и не трябва да бъде определяна като детска и наивна.

Иска ми се да ви разкажа всичко за героите на Голдинг. За харизматичния и раздвоен Ралф, за разумния, но непопулярен Прасчо, за властния и категоричен Джек. Искам да разкажа подробно за прелестните символи, които използва творецът – за бялата раковина, за огънят на спасението, за тайнствената сила на маската, за набучената на кол свинска глава… Но няма да го направя, защото се страхувам, че този мой разказ би ви отнел удоволствието да се запознаете с тези герои и символи сами. Затова тук просто подхвърлям няколко думи – надявам се да са ви заинтригували достатъчно, за да посегнете към романа.

Лек ден и приятно четене!