Ана Каренина – четиво за висшето общество

Ана Каренина
Лев Толстой
Публикувана в цялостен вид за първи път през 1877 г.

„Ана Каренина” има славата на едно от най-значимите произведения в цялостната история на литературата. Самото име на романа навява на повечето хора асоциация с нещо тежко, сложно, твърде класическо, за да предизвика интерес у съвременния човек. Поне аз имах такива нагласи, когато започнах романа. Сега вече съм напълно против подобни асоциации. „Ана Каренина” е действително прекрасна книга, написана на невероятно достъпен и приятен език, разглежда теми, които и днес са все така актуални както в 19-ти век.

Това, което прави впечатление още при най-бегъл поглед на текста, е огромното количество диалог, което използва авторът. Толстой не насажда идеи по досаден начин, не морализира с дълги назидателни абзаци. Той оставя героите си да живеят и да говорят, да обсъждат проблемите, да търсят истината. По време на това търсене авторът държи читателя за ръка, подкрепя го по пътя, но никога не го води, не го дърпа, не го тласка в едно или друго заключение. Героите сами откриват своите лични истини, както и читателите. Авторовата реч тук-там съдържа по някоя остроумна мисъл, но само толкова. Всичко останало  – интригуващият сюжет и увлекателните диалози – подлежи на лична интерпретация. Не случайно когато Толстой е запитан „Каква е идеята на вашия роман?” великият творец отговаря „За да кажа това, ще трябва да напиша романа отново.”

„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.” – това е първото изречение на „Ана Каренина”. Тази тъй човешка и достъпна мисъл демонстрира по разбираем начин творческия замисъл на произведението. Оттук започват и двете водещи сюжетни нишки в романа – тази на Левин и тази на Ана, тази на щастливото семейство и тази на нещастното. „Щастливият” герой на Толстой е Левин – персонаж, в който редица анализатори виждат автобиографичен оттенък. Животът на Левин не е изпълнен с безспирен смях и безгрижни дни, има си своите възходи и спадове, но той все пак илюстрира обичайните и стандартни проблеми, пред които се изправя човек по пътя към щастието. Той трябва да спечели любовта на обичаната от него жена, която обаче е захласната по по-привлекателен господин, трябва да поеме грижите за къщата и имотът си в провинцията, да намери мястото си в социалнополитическите течения на своето време, да трепери от страх и притеснение, докато съпругата му ражда тяхната първа рожба от другата страна на вратата, да намери средата между заповедническия и любезния тон към своите служители. Реално историята на Левин и неговата любима Кити заема повече от половината от произведението. Толстой обаче избира да кръсти романа на своята „нещастна” героиня – Ана. Нейните проблеми не са стандартни и ежедневни, нейните болки са лични и уникални, в своето нещастие тя не е подобна на някой друг нещастен човек – тя е нещастна по своему.

И докато Левин бива възприеман като открита и прозрачна личност както от героите на романа, така и от читателите, то Ана винаги остава загадъчна и мистериозна за всички. Нейните чувства не се разбират директно от действията й, нейната мотивация винаги има поне няколко обосновки. Ана напомня на гладката повърхност на спокойно езеро, чиято истинска дълбочина е неизвестна никому. Именно тази загадъчност прави героинята така интересна и магнетична, може би това привлича читателите поколение след поколение да посягат към романа и да се опитват да разгадаят Ана.

Разказвайки затрогващите съдби на Левин и Ана, Толстой критикува висшето общество от края на деветнайсети век, изобличава лицемерието и предразсъдъците. Културните мероприятия – ходенето на театър, официалните вечери, забавите с музика и танци – са изобразени като един безкраен панаир на суетата. Висшето общество няма нищо против дръзките съблазнители, извънбрачните връзки или подкупването на държавни служители, стига само въпросните дела да не се вършат твърде открито. За тях може да се говори, но само шепнешком. Ако някой си позволи да даде гласност на мнението си, ако се осмели да обяви, че истинските му чувства влизат в конфликт с псевдо-морала на обществото, то този някой бива отхвърлен и презрян. Една омъжена дама може спокойно да има млад любовник, който да внася удоволствие и тръпка в живота й. Ако тя обаче избере да узакони тези отношения, ако се разведе със съпруга си и сключи брак с другия мъж, това означава автоматично скъсване на връзката между нея и света, обричане на социално изгнание. Днешното общество несъмнено е различно от тогавашното. Но все пак, четейки „Ана Каренина”, започвам да се чудя точно колко дълбоки са тези различия. Струва ми се, че темата за подтискането на истинските чувства в полза на социалната желателност е все така силна и днес. И тук не говоря за грозни и зли чувства, а за любов – любовта към човек, който някога някъде е бил обявен от някого за „грешен за теб”. Тези проблеми не присъстват само в сюжетната линия на Ана, която ги изживява лично, а и в тази на Левин, който наблюдава борбата на своя брат с подобни предразсъдъци.

Впрочем, препоръчвам превода на Иван Жечев. Познавам и този на Георги Жечев и от двата първият е категорично по-добър.
Надявам се, че разкрих достатъчно от романа, за да предизвикам интереса ви към творбата, но не и достатъчно, за да го задоволя. „Ана Каренина” е многопластов текст, прекрасен в своята достъпност и лекота. От сърце ви пожелавам да попаднете на него.

Лек ден и приятно четене!

Advertisements